Секс, самоубийство, романтични раздели и хард рок се сблъскват в Срещу стената – наелектризиращата лента, в която Фатих Акин изследва променящата се динамика в немско-турската идентичност. Ако трябва да се намери приемливо определение на под-жанра, към който принадлежи Срещу стената, то би било „хардкор любовна история” – филми, чието настроение се различава от настроението в любовния филм или мелодрамата, въпреки някои общи теми.
В основата на подобни филми винаги има обречена връзка, но онова, което превръща баналното в нещо необикновено в Срещу стената, е неуловимата атмосфера на филма – емоционална наситеност, концентрация на желанието и страстта, изразена крайно убедително. „Хардкор любовни истории” могат да се нарекат такива коренно различни филми като Последното танго в Париж (1972) на Бертолучи, (анти)мелодрамата Страхът изяжда душата (1974) на Фасбиндер, костюмната драма Страст от любов (1981) на Скола и Щастливи заедно (1997) на Уон Кар Вай. Срещу стената се доближава до тях не толкова по своя сюжет, колкото с натрапчивата си атмосфера.
Срещу стената лавира и между културните кодове. Израснали в Германия с родители турци, главните герои явно се чувстват еднакво (не) у дома си и в двата културни контекста, използвайки свободно както турското, така и германското културно наследство. Все пак филмът представя това не като проблем на непринадлежността, а по-скоро като възможност да бъдат създадени многобройни принадлежности. Вместо да изобрази изгнаничеството като бездомност или загуба, Срещу стената изтъква позитивната му страна – предлага това, което Едуард Саид нарича „множественост на визията”.
Асуман Сунер, сп. “Sight & Sound”