Този игрив и чудат филм е дело на един от най-интересните млади режисьори във френското кино. Като поклон към „Шербургските чадъри” на Жак Деми, Кристоф Оноре е създал смайващо очарователен мюзикъл за любовта и загубата й в съвременен Париж.
„Любовни песни” съчетава сексуалната освободеност на по-ранния филм на Оноре „Майка ми” (по Жорж Батай) с лиричността на предишния му филм „Из Париж”. Филмът е разделен на три части: „заминаването”, „отсъствието” и „завръщането”, касаещи няколко месеца от живота на Исмаел (Луи Гарел).
В началото „Любовни песни” изглежда почти повърхностен, като сексуалните комедии от 60-те години. Глуповатият, но красив Исмаел живее идилично с отдавнашната си приятелка Жюли (Людивин Сание). Те дори скоро са станали трима, приютявайки в прочутия си апартамент лесбийката Алис (Клотилд Есме). Но полигамната младежка любов става трагична след като Жюли умира от масивен инфаркт на парижка улица. Съсипаният от мъка Исмаел се разделя с Алис и отхвърля вниманието на сестрата на Жюли – Жан (Киара Мастрояни). След странно стечение на обстоятелствата, Исмаел се оказва задирян от
Еруан – колежанин от Бретан (Грегоар Льопринс-Ринге). Двамата мъже се увличат в романтична и сексуална връзка за огромна изненада на самия Исмаел. Гръмко изразените любовни чувства на Еуран карат Исмаел да осъзнае, че все още може да обича – ако не Еруан, то друг човек, способен на истинска привързаност.
Хоноре овладява тези сложни промени на настроението изкусно и находчиво. Песните, които са доста и се запяват ненадейно, са пълни с чудесни наблюдения върху любовта, семейството, смъртта и Париж. Те притежават старомодно очарование, напомняйки славните дни на Джейн Бъркин и Серж Генсбур, без да бъдат прекалено почтителни.
Ноа Кауън